Наслаждавайки се на облачен следобед и дъжд във ферма с къща за гости в саваната.Добре дошла гледка и повод за празнуване.
Оранжевата река, която тече, е една от най-дългите в Южна Африка.Оформя границата между Южна Африка и Намибия.
Наслаждавайки се на облачен следобед и дъжд във ферма с къща за гости в саваната.Добре дошла гледка и повод за празнуване.
Оранжевата река, която тече, е една от най-дългите в Южна Африка.Оформя границата между Южна Африка и Намибия.
10-часовият полет над голямата синя шир на Южния Атлантик най-накрая отстъпи място на кацането.Гледайки през лявата си седалка до прозореца, от 35 000 фута, нищо друго освен безплодна южноафриканска пустиня, докъдето можеха да видят очите ми.
Пристигнах с такси в центъра на Кейптаун, теглейки само малка чанта.Доста контраст с Латинска Америка: почти толкова много имения — и Ферарита, Мазератита, Бентли — колкото Бевърли Хилс.Но в същото време агресивни улични мошеници идват срещу мен като зомбита, много от които носят парцали, тук от бедността на който и да е от близките градчета.
Това е нов и напълно объркващ свят.Сега мотоциклетът е прибран на сигурно място в дългосрочен гараж в Уругвай.Тук съм, за да карам колело през Африка.
Единият пристигна в голяма картонена кутия чак от Бойс.Франк Леоне и екипът на George's Cycles очевидно са единодушни.Обмислиха целия им колективен опит в колоезденето, всяка реалистична пътна ситуация и сглобиха тази машина.Всичко е идеално регулирано, плюс някои компактни инструменти и много критични резервни части, като спици, верижна връзка, гума, кабел за скоростен лост, зъбни колела и много други.Всеки чувствителен циферблат, тестван и настроен.
Последната вечер в Кейптаун, в ирландски пъб, жена с афро с размер на плажна топка и красиво лице привлече вниманието ми, докато минаваше.Тя влезе и седна близо до мен на бара.Предложих да я почерпя и тя прие.Тогава тя каза да се преместим на една маса и ние го направихме.Имахме приятен разговор;нейното име е Khanyisa, тя говори африканс, който е подобен на холандския, но дори по-близък до фламандския от северна Белгия.Освен това трети роден език, не мога да си спомня, имаше много звуци „щракане“, дори научих някои ругатни, но и тях ги забравих.
След около час тя предложи някои от услугите на „най-старата професия“.Не се интересувах, но също така не исках да я загубя, затова й предложих няколко южноафрикански ранда (официална валута на Южна Африка), само за да остане и да продължи да говори, и тя се подчини.
Това беше моята възможност да задам въпроси, всичко, което исках да знам.Животът е различен от тази страна.Трудно, меко казано.Сред по-невинните ми запитвания попитах дали предпочита да бъде непривлекателна бяла жена или красивата черна жена, каквато е, тук, в тази страна с тъжната история на апартейда.Отговорът дойде лесно за нея.Напълно ясно е, че неравенството в привлекателността може да бъде дори по-сурово от вековете на колониална злоупотреба, с усложняващите се икономически неравенства.
Беше поразително честна и заслужаваше уважение.Стийли също изглежда не се страхува от нищо, освен че няма средства да плати таксите за училище на сина си.Точно там има какво да се замисли.
Много хора тук, включително Khanyisa, проявяват искрен интерес към моите пътувания.Всеки южноафриканец без изключение е щедър с времето си.Това е на върха на цялата бездънна щедрост на Латинска Америка.Често долавям някаква човешка черта, толкова универсална, колкото обикновеното „махане за здравей“, вградено уважение към „пътника“, което изглежда надхвърля религията, националността, расата и културата.
Безцеремонно започнах да въртя педалите късно сутринта в петък, 7 февруари. Без реални усилия успях да измина 80 мили през хълмистите хълмове на пътя на западното крайбрежие на Южна Африка.Не е зле за човек, който едва се е качвал на велосипедна седалка през последните 10 месеца.
Това, което е интересно за това число от 80 мили... то се оказва 1% от очакваните 8000 мили до Кайро.
Задната част обаче ме болеше.Краката също.Трудно можех да ходя, така че на следващия ден отидох на почивка и възстановяване.
Колкото и бляскав да беше, добре е да избягаш от цирка в по-големия район на Кейптаун.В Южна Африка се извършват средно 57 убийства на ден.На глава от населението, приблизително същото като Мексико.Не ме притеснява, защото съм логичен.Хората полудяват от това, казват ми, че се възхищават на моята „смелост“.Просто ми се иска да го затворят, за да мога да карам в неведение и мир.
По на север обаче се знае, че е безопасно.Следващата страна, Намибия, границата й е още 400 мили напред, също е спокойна.
Между другото карането покрай бензиностанции е удоволствие.Вече няма нужда да купувате тези грозни неща.Аз съм освободен.
Стоманени вятърни мелници в стар стил скърцат в работещи ранчо тук, в безводната степна страна, прашни сцени, напомнящи за „Гроздето на гнева“, шедьовъра на Джон Стайнбек за Американската купа за прах.Щрауси, кози, солена гледка към морето през целия ден.Човек забелязва много повече от седалката на велосипед.
Doringbaai е напомняне защо обикновено не планирам, аз теча.Просто случайно откритие, онези последни 25 мили по пясък и дъска за пране онзи ден, когато висок бял фар, църковна камбанария и няколко дървета се появиха на хоризонта, пристигайки най-накрая като оазис.
Влязох доста изнервен, загорял от слънцето, леко замаян, посрещнат от приятелски вълни, докато се търкалях бавно напред.
По-голямата част от това крайморско селище са цветнокожи хора с един или друг красив оттенък, живеещи в изветрели домове, всички избелели, груби по ръбовете.Около 10 процента са бели и живеят в по-лъскавите вили в друг ъгъл на града, ъгълът с най-добрите гледки към морето.
Токът спря този следобед.Южна Африка има планирани прекъсвания на тока, почти всеки ден.Има някакъв проблем с електроцентралите, работещи с въглища.Недостатъчно инвестиране, наследство от минала корупция, разбирам.
Има две кръчми, и чисти и подредени, и добре, трезви.Подобно на пътните знаци, барманите винаги първо ви говорят на африканс, но ще преминат на английски, без да пропуснат крачка, и без съмнение тук има много хора, които биха могли да преминат на езика на зулу, без да пропуснат ритъма.Изпийте бутилка Castle за 20 ранда, или около 1,35 щатски долара, и се полюбувайте на флаговете и плакатите на отбора по ръгби на стената.
Тези масивни мъже, блъскащи се един в друг като гладиатори, окървавени.Аз, безмълвен, забравил за страстта на този спорт.Просто знам, че цялото това грубо действие означава всичко за някои хора.
В гимназията има игрище за ръгби с оглед на онзи омагьосан фар, разположен точно над рибарника, който очевидно е основният работодател на Doringbaai.Доколкото успях да видя, сто цветнокожи хора работеха там, всички упорито в това.
Малко по-назад, две лодки с работни кончета изсмукват морското дъно и събират диаманти.Научих, че тези крайбрежни райони, от тук и доста на север до Намибия, са богати на диаманти.
Първите 25 мили бяха асфалтирани, дори лек попътен вятър, въпреки че липсата на сутрешна морска мъгла трябваше да е предупреждение.Усещам, че ставам по-силен, бързо, така че какво е притеснението.Нося пет бутилки вода, но напълних само две за този кратък ден.
След това дойде кръстовище.Пътят до Нуверус беше повече от този енергоемък чакъл и пясък, дъска за пране и пясък.Този път също зави навътре и започна да се изкачва.
Изкачвах се по един хълм, след като вече изпих почти цялата си вода, когато голям работен камион се приближи отзад.Кльощавото хлапе се наведе от пътническата седалка (воланите са от дясната страна), приятелско лице, ентусиазирано, няколко пъти имитира „пий вода“.Той извика над дизеловия двигател: „Имате ли нужда от вода?“
Учтиво му махнах да продължи.Има само още 20 мили.Това е нищо.Ставам корав, нали?Той сви рамене и поклати глава, докато потегляха.
После дойдоха още изкачвания.Всеки следван от завой и още едно изкачване, видимо до хоризонта.След 15 минути започнах да ожаднявам.Отчаяно жаден.
Дузина овце бяха сгушени под сенчеста плевня.В близост щерна и корито за вода.Достатъчно жаден ли съм, за да се катеря по оградата, а след това да пия овчата вода?
По-късно къща.Доста добра къща, цялата затворена, без никой наоколо.Все още не бях достатъчно жаден, за да нахлуя, но това проникване с взлом дори ми мина през ума и беше тревожно.
Имах силно желание да дръпна и да пикая.Като започна да тече се замислих да го спестя, да пия.Толкова малко излезе.
Гмурнах се в пясъчна маса, колелата ми излязоха и всъщност се прекатурих.Не е голяма работа.Чувствах се добре да стоя изправен.Отново погледнах телефона си.Все още няма услуга.Както и да е, дори и да имам сигнал, тук набира ли се „911 за спешни случаи“?Със сигурност скоро ще дойде кола...
Вместо това се появиха облаци.Облаци в класически размер и форма.Само едно или две минавания за няколко минути прави разлика.Скъпоценна милост от слънчевите лазерни лъчи.
Пълзяща лудост.Хванах се, че произнасям някакви бърбори на глас.Знаех, че става лошо, но знаех, че краят не може да е твърде далеч.Но какво ще стане, ако съм направил грешен завой?Ами ако спукам гума?
Надигна се малко попътен вятър.Понякога ще забележите и най-малките подаръци.Друг облак се претърколи.Най-накрая чух камион да се приближава отзад.
Спрях и слязох от коня, имитирайки „вода“, докато се приближаваше.Един шантав южноафриканец на волана на стар Land Cruiser изскочи и ме огледа, после бръкна в кабината и ми подаде половин бутилка кола.
Най-после така и стана.Не много за Нуверус.Има магазин.На практика пропълзях вътре, покрай тезгяха и върху бетонния под в хладното складово помещение.Сивокосата магазинерка ми носеше стомна след стомна вода.Децата в града ме гледаха с широко отворени очи зад ъгъла.
Там беше 104 градуса.Не съм мъртъв, надявам се да няма увреждане на бъбреците, но научих уроци.Опаковайте излишната вода.Проучете времето и промените в надморската височина.Ако се предлага вода, ВЗЕМЕТЕ Я.Направете отново тези кавалерски грешки и Африка може да ме изпрати във вечността.Не забравяйте, че аз съм малко повече от чувал с месо, окачен на кост и пълен със скъпоценна вода.
Нямаше нужда да оставам в Нуверус.След часове на рехидратация спах добре.Просто си помислих, че ще се мотая в пуст град и ще пръдя наоколо за един ден.Името на града е африканс, означава „нова почивка“, така че защо не.
Няколко красиви сгради, като училището.Вълнообразни метални покриви, неутрални цветове с ярки пастелни облицовки около прозорците и стрехите.
Накъдето и да погледна флората е доста поразителна.Всички видове издръжливи пустинни растения, които не мога да назова.Що се отнася до фауната, намерих полеви справочник за бозайници от Южна Африка, който включва няколко дузини страхотни зверове.Не бих могъл да назова повече от няколко от най-очевидните.Кой изобщо е чувал за Дик-Дик?Куду?Няла?Ребок?Идентифицирах убиеца на пътя, който бях забелязал онзи ден, с буйната опашка и гигантските уши.Това беше голяма лисица с прилепни уши.
Белинда от „Drankwinkel“ спаси задника ми.Отидох отново до магазина, за да благодаря, че се погрижихте за мен.Тогава тя каза, че изглеждам доста зле.Достатъчно лошо, че почти се обади на лекаря в града.
Между другото не е много магазин.Течности в стъклени бутилки, предимно бира и вино, и кеш Jägermeister.Хладният склад отзад, където бях почивал на пода, наистина не съхранява много повече от някои стари боклуци и празни каси за бира.
Наблизо има още един магазин, той е и поща, предлага някои стоки за бита.Този град трябва да има петстотин жители.Събирам се веднъж седмично, те пътуват до Вредендал за провизии.Тук почти нищо не се продава.
Hardeveld Lodge, където охладих ботушите си, има малък кръгъл плувен басейн, мъжествена трапезария и съседен салон с много луксозно дърво и плюшена кожа.Фей управлява джойнта.Съпругът й почина преди няколко години.Въпреки това тя е разбила това място, всяко кътче, безупречно, всяко хранене, сочно.
Обратно към меленето, магистралата, пресичаща в Северен Кейп, най-голямата провинция на Южна Африка, поздравява със знак на четири езика: африканс, тсуана, коса и английски.Южна Африка всъщност има 11 официални езика в цялата страна.Този ден от 85 мили беше много по-добри условия за колоездене.Катанонен път, умерено изкачване, облачност, по-ниски температури.
Високият сезон е август и септември, пролетта в южното полукълбо.Тогава пейзажът избухва в цветя.Има дори гореща линия за цветя.Както снежният доклад може да ви каже кои ски писти са най-сладки, има номер, който бихте набрали, за да получите най-свежото на цветната сцена.Казаха ми, че през този сезон хълмовете са пълни с 2300 разновидности на цветя.Сега, в разгара на лятото... абсолютно безплодно.
Тук живеят „пустинни плъхове“, по-възрастни бели хора, занимаващи се със занаяти и проекти в имотите си, почти всички с майчин език африканс, много от немски произход с дълги връзки с Намибия, всички ще ви разкажат за това и още.Те са трудолюбиви хора, християни, северноевропейци до мозъка на костите си.Там, където отседнах, има табела на латински „Labor Omnia Vincit“ („Работата побеждава всичко“), която обобщава отношението им към живота.
Не бих бил честен, ако пропусна да спомена вида на бялото превъзходство, с който се сблъсках, особено тук, в пустошта.Твърде много, за да бъде аномалия;някои открито споделяха откачена неонацистка пропаганда.Разбира се, не всеки бял човек, мнозина изглеждат доволни и ангажирани с цветнокожите си съседи, но имаше достатъчно, за да заключа справедливо, че тези тъмни идеи са силни в Южна Африка и да почувствам отговорността да отбележа това тук.
Този цветен регион е известен като „сукулент“, той се намира между пустините Намиб и Калахари.Освен това е изключително горещо.Хората изглежда смятат, че е странно, че съм тук, сега, по време на най-негостоприемния сезон.Това се случва, когато има твърде много „течащи“ и малко или никакво „планиране“.Плюсът: аз съм единственият гост, почти навсякъде, където кацна.
Един следобед валя около пет минути, доста силен, достатъчно, за да превърне улуците на тези стръмни улици в буйни канали от течаща вода.Всичко това беше достатъчно вълнуващо, че някои местни жители излязоха на стъпалата си за снимка.Те са в екстремна суша от години.
Много домове имат тръбопроводни системи, насочващи дъждовната вода от метални покриви към цистерни.Това избухване на облаци беше шанс за леко повишаване на нивата.Където и да остана, те молят душовете да остават за кратко.Пуснете водата и се намокрете.Изключете и направете пяна.След това включете отново, за да изплакнете.
Това е безмилостна и безпардонна арена.Един ден пренесох четири пълни бутилки с вода за един сегмент от 65 мили и вече бях напълно празен, оставаха ми пет мили.Нямаше алармени звънци, както миналия път.Няма пълзяща лудост.Достатъчно трафик наоколо, за да ми даде увереност, че мога да си намеря превоз или поне малко вода, тъй като температурите се покачиха до 100 градуса, докато се борех нагоре и срещу вятъра.
Понякога при дългите изкачвания, при този насрещен вятър, ми се струва, че мога да тичам по-бързо, отколкото въртя педалите.След като пристигнах в Спрингбок, изпих двулитрова стъклена бутилка Fanta, а след това кана след кана вода за остатъка от деня.
По-нататък имаше два славни почивни дни, прекарани във Vioolsdrift Lodge, на границата.Тук изследвах огромните пустинни блъфове и живописните ферми за грозде и манго на Оранжевата река, която образува криволичещата граница между Южна Африка и Намибия.Както може би се досещате, реката намалява.Твърде ниска.
Огромна пустинна нация от само 2,6 милиона души, Намибия е втората най-рядко населена страна на земята, само след Монголия.Зейналите пролуки между водопоите стават дълги, обикновено около 100 до 150 мили.Първите няколко дни нагоре.Не съм склонен да поздравя за превоз до следващото кръстовище.Ако това се случи, ще го докладвам тук, в системата на честта.
Между другото, това пътуване до Африка не е основно за атлетизъм.Става дума за лутане.На тази тема съм напълно отдаден.
Както завладяваща песен може да ни върне към усещане на някое място във времето, изковаването чрез напрегнато колоездене ме връща 30 години назад, в младостта ми в Долината на съкровищата.
Начинът, по който малко страдание, повтаряно редовно, ме напушва.Усещам как лекарството, ендорфинът, естествено произведен опиоид, започва да действа сега.
Повече от тези физически усещания, аз се връщам към откриването на усещането за свобода.Когато тийнейджърските ми крака бяха достатъчно силни, за да ме носят 100 до 150 мили за един ден, на обиколки или от точка до точка през градове във вътрешността, където съм израснал, места с имена като Брюно, Мърфи, Марсинг, Стар, Emmett, Horseshoe Bend, McCall, Idaho City, Lowman, дори предизвикателството на четири върха към Stanley.И много други.
Избяга от всички църкви и църковни хора, избяга от повечето глупави училищни неща, от тийнейджърските партита, избяга от работата на непълен работен ден и от всички дребни буржоазни капани като коли и плащания за коли.
Велосипедът беше за сила със сигурност, но повече от това, това е начинът, по който за първи път открих независимост и за мен по-разширена идея за „свобода“.
Намибия обединява всичко това.Накрая, започвайки часове преди зазоряване, за да победя жегата, поех на север, стабилно нагоре при високи температури и насрещен вятър с абсолютно нулево обслужване по пътя.След 93 мили навлязох в Грюнау, в района на Намибия ||Карас.(Да, този правопис е правилен.)
Там е като друга планета.Пустини от най-смелото ви въображение.Влезте в делириум и планинските върхове ще заприличат на въртящи се върхове на меки фунийки за сладолед.
Само дреболия на трафика, но почти всеки дава няколко приятелски звука на клаксона и няколко удара с юмрук, докато минават.Знам, че ако отново се ударя в стената, те ще ми пазят гърба.
Покрай пътя има само малко сянка на някои случайни станции за убежище.Това са просто кръгла бетонна маса, центрирана върху квадратна бетонна основа, с квадратен метален покрив отгоре, поддържан от четири тънки стоманени крака.Хамакът ми пасна перфектно вътре, по диагонал.Изкачих се с повдигнати крака, накълцах ябълки, изпих вода, дрямках и слушах музика в продължение на четири последователни часа, защитен от обедното слънце.Имаше нещо прекрасно в деня.Бих казал, че няма да има друг подобен, но предполагам, че предстоят още десетки.
След пиршество и една нощ, прекарана на лагер на железопътния възел в Грюнау, аз продължих.Веднага по пътя се появиха признаци на живот.Някои дървета, едното с най-голямото птиче гнездо, което някога съм виждал, жълти цветя, хиляди дебели черни стоножки, подобни на червеи, пресичащи пътя.След това, брилянтен оранжев „Падстал“, просто крайпътен павилион, поставен в гофрирана метална кутия.
Тъй като нямах нужда от питие, все пак спрях и се приближих до прозореца.„Има ли някой тук?“Млада жена се появи от тъмен ъгъл и ми продаде студена безалкохолна напитка за 10 намибийски долара (66 щатски цента)."Къде живееш?"поинтересувах се.Тя махна през рамо, „фермата“, аз се огледах, нямаше нищо.Трябва да е над гърбицата.Тя говореше с най-царствения английски акцент, като принцеса, звук, който можеше да дойде само от цял живот на излагане на родния й африкански език, вероятно Khoekhoegowab, плюс, със сигурност, африканс.
Този следобед пристигнаха тъмни облаци.Температурите паднаха.Небето се разби.Близо час продължителен дъжд.Вече пристигнал в една крайпътна къща за гости, аз се радвах заедно с работниците от фермата, с грейнали лица.
Тази хипнотична мелодия от групата Toto от 80-те години на миналия век, „Bless the Rains Down in Africa“, сега има повече смисъл от всякога.
A 1992 graduate of Meridian High School, Ted Kunz’s early life included a lot of low-paying jobs. Later, he graduated from NYU, followed by more than a decade in institutional finance based in New York, Hong Kong, Dallas, Amsterdam, and Boise. He preferred the low-paying jobs. For the past five years, Ted has spent much of his time living simply in the Treasure Valley, but still following his front wheel to places where adventures unfold. ”Declaring ‘I will ride a motorcycle around the world’ is a bit like saying ‘I will eat a mile-long hoagie sandwich.’ It’s ambitious, even a little absurd. But there’s only one way to attempt it: Bite by bite.” Ted can be reached most any time at ted_kunz@yahoo.com.
Време на публикуване: 11 март 2020 г